На третата нощ царският син отишъл пак пред вратата.

— Как си ти и как е моят син?

— В пух лежи твоят син, а аз — в сърма и коприна. Влез и ми подай вода.

Царският син влязъл. Неговите близки тутакси го заобиколили, взели да го прегръщат и целуват.

Заварило ги утрото. Царският син отново се вкаменил. Вкаменил се, но не се съживил вече ни денем, ни нощем. Съжалявали, плакали жена му и близките му, но било вече късно!

А царският внук растял не с дни, а с часове. Веднъж, като си играел на брега на реката, хвърлил камък и счупил стомната на една бабичка. Извърнала се бабичката и му рекла:

— Да те прокълна, няма да те прокълна, и без това твоят дядо е нещастен. По-добре да беше тръгнал да намериш средство как да помогнеш на баща си.

Замислило се момчето. Отишло при майка си.

— Защо си посърнал, синко? — попитала тя.

— Къде е баща ми? — попитал я той на свой ред. Майката се натъжила.

— Ето, виждаш ли този камък? Това е твоят баща! — И разказала всичко на сина си.

Синът рекъл:

— Ще отида да намеря майката на слънцето, ще й се примоля да ми помогне. — И тръгнал.

Вървял, вървял, видял в полето орачи. И ралата, и ремъците, и хамутите, всичките им такъми — само от желязо. Впрегнали девет чифта волове, шибат ги, хокат ги, ще уморят добитъка; самите те в пот се обливат, а полза никаква.

— Здравейте! — поздравило ги момчето.

— Здравей и ти! Къде си се запътил?

— Търся майката на слънцето.

— Защо ти е?

Момчето им разказало всичко. Орачите му се помолили:

— Направи ни едно добро, попитай каква е тази поразия, защо се мъчим така — не можем да разорем земята.

— Добре, ще попитам.

Вървяло, колкото вървяло, гледа — овчари пасат овце, а овцете едва мърдат, руната им до земята, с мъка ги влачат и всички умират от жега.