— Здравейте!

— Здравей и ти! Къде си се запътил?

— Търся майката на слънцето. Овчарите го помолили:

— Направи ни едно добро, попитай какво да сторим, нали виждаш, овцете умират.

— Добре, ще попитам.

Пренощувало момчето при овчарите, а на сутринта, рано-рано, продължило пътя си.

Вървяло, вървяло, гледа — пред него елен. Муцуната си еленът заврял в земята, а рогата му чак до небето стигат. Стои и не може да мръдне от мястото си. Момчето го помолило:

— Нека се изкача по рогата ти до небето!

— Добре — рекъл еленът, — само че попитай какво да правя, как да се избавя от рогата си, загивам!

— Добре, ще попитам.

Изкачило се момчето по рогата на елена и отишло при майката на слънцето.

— Каква неволя те е довела тук, синко? — попитала тя. Момчето й разправило:

— Слънцето е вкаменило баща ми, искам да разбера как да му помогна, научи ме!

— Това не е мъчно, синко — рекла тя, — почакай да се върне синът ми, ще го разпитам.

Майката на слънцето духнала върху момчето, превърнала го в глава лук и го захвърлила под леглото. Слънцето се прибрало.

— Сине мой, от сутрин до вечер обикаляш света, а нищо не казваш. Разкажи ми, какво става по земята?

— Добре, ще ти разкажа, майко. Царят на една страна имаше един-едничък син. Аз обикнах момчето и всяка сутрин, щом изгрея, му изпращах първите си лъчи. А то ставаше, обличаше се и се прозяваше право в лицето ми. Търпях, търпях, жално ми беше да го убия, та затова го превърнах в камък. Да има някой да му занесе водата, с която съм се мил, и да го поръси с нея, тутакси ще оживее. Има и едни орачи на земята. Ралата им и всичките им такъми са от желязо, впрягат девет чифта волове, бият животните, а те едва влачат ралото, къде ще могат земята да изорат? Да има някой да им каже да направят всичко от дърво, само палешникът на ралото да е железен, а такъмите — от ремък или въже, тогава лесно ще изорат.